30 ноември 2008

...


"Самое большое счастье в жизни - ето уверенность, что тебя любят..."



“Увереност, че те обичат!?!”,

                                като спазъм,

сега дели на кратност съвестта ми...

Безличие, положихме във скобите

три точки (...) да убием любовта ни.

Сега е време, плюя на излишното,

а нуждата прегризва всички думи.

Безмилостно е твоето обичане,

а думите, (разбиращо)... любими.

Нощта е като ехо... тиха гара,

с покланящ се замислено семафор.

Една звезда препъна се... и падна

в очите ми, сълзящи от понятия.

Не можех да помръдна. Самотата,

захапала ме с тънките си устни...

изпи до капка всичко недовършено,

изсмя ми се... и после... не ме пусна.

А беше нужда, знаеш ли... обичах я,

понякога играех си на криеница.

Така, за развлечение, изпитвах я

и мислех си, че аз не съм от тия,

които издълбаваха душите си,

защото не умеят да обичат...

А влюбването, знаеш ли, велико е,

когато го мълчиш... (като отричане).




24 ноември 2008

Умиране


Във залеза разсеяно изхвърлих

последните светулки от очите си.

Умиране... последвано от утро,

изтръгнат стон, дълбаещ във гърдите ми.

Пробудих се от нежното докосване,

оставило сбогуване по кожата.

Следите ти са влажни... от съмнения,

изрязват плоскостъпи невъзможия.

И устните ти, търсещи по тялото

частица от забравено изричане,

така не се наситиха, изпиха ме...

сега е болка... болка от обичане.

А блусът - кръстопът е по клавишите,

изтръгнат като начин за живеене.

И този ритъм с дъх на стихостишия,

едва ли е причината да смееш...

да търсиш във очите обещания,

които са от липсата умиращи.

Аз няма да съм част от оправдание,

в съня ти ще се връщам дълго...

Дишаш ли...?

23 ноември 2008

И много ни болеше... да е истина




Не бях за теб, а ти съвсем... за други.

Плесниците ти в мен преобладаваха.

Една за днес, за утре -  още много...

а белезите... нивга не залязваха.

Не бях една, но смело се прокрадвах

в преддверията на безброй любовници.

Обичах днес, а утре беше давност.

Каква любов... потъпкана с условности.

Посяхме само - времеви безумия.

И много ни болеше... да е истина.

Сълзите ни - прелели в празнодумия.

Една за теб, една за мен... измислени.

Не чувстваше ли -  бях, но до поискване,

което бе... последното ми имане.

Една - до пепел, гаснеща цигара...

До утре,  сякаш нищо... за премисляне.

И времето до днес... е като вчера.

Не виждаш ли? Изяжда ни по малко...

Едно "Обичам" - днес, едно за утре...

А "Сбогом" - е секунда... колко жалко.

21 ноември 2008

Няма ме


Не ме учи как трябва да живея,

години изкрещях в себеотдаване.

Сега съм тиха, толкова съм тиха,

че няма вопъл, няма мисъл... няма ме.

Последните ми сънища са кратки,

тъкат следи по голото ми тяло.

Но няма те, и танцът ми безтактов е...

не виждам цветове... така е бяло.

От виене пресипна тази обич.

До кръв гризеше болката... да нямаме

това, което жадно сме обичали,

че нищо не заченахме... за даване.

Дори не помня как съм те живяла...

и думите ми стенат от римуване.

Извезах си пътека от следите ти,

посях сълзи по нея... за сбогуване.

Простих си глупостта да те обичам,

не търся вече смисъл за оставане.

Сега съм тиха, толкова съм тиха,

че няма вопъл, няма мисъл... няма ме.