12 декември 2008

Substitute



По дяволите исках да те пратя...
Отново се завърна... като бедствие.
И мигове крадях, за да те любя,
(три пъти си вмених, да са последните).
Така пожалих... мойте светове,
които наследяваше със времето.
Основен substitute на малко обич.
(Три капки от пресъхнало доверие).
Болеше ме... на листа изкрещях.
Снежееше, направих го по-черен.
(Три стиха ти написах... дотежа).
Един за днес, за утре... и за вчера!




09 декември 2008





Дори не помня твоите очи,

които ме изпиваха до нямане.

Не помня нито ласките, нито целувките,

оставящи белезите си по мен.

Забравих за разтърсващите оргазми,

спиращи дъха ми... за настръхващите мигове

и влагата от вино по гърдите ми,

за всяка всеотдайна секунда,

изписваща по тялото ти: ”Обичам те”.

Забравих устните ти, аромата,

безкрайната ти ненаситност,

проникваща дълбоко в мен.

Забравих недосънуваните сънища

и веченото ти присъствие в тях като сянка.

Забравих как съм жадувала до премала

преплетените ни тела в онази

безкрайно тихата стая...

 

Дори не помня как те открих,

дори не помня как успях да те имам...

Разпръснах те на толкова малки частици покрай себе си

и сега стъпвайки по тях...   усещам как се забиват до кръв, напомняйки ми,

че не трябва да (......) повече!

 

Всъщност, не съм те забравила, нали?

И никога няма да мога...!

 

За това, което ми дари и... което отне.

За това, което пося... и аз изтръгнах от себе си... (!)




07 декември 2008

Доза признание


Имам вкус на отминало време,

изрисувало спомен в очите ми.

Всяка болка превръщам в измислица

и я сплитам със нежност... в косите си.

Имам дъх на сълзящи кокичета,

след поройния дъжд луностишия.

Все по-малко изглеждам на себе си,

малко луда, до степен - приличие.

Имам свят, моя тъжна измислица

и прилича на дълго сбогуване.

Самотата... така изкусително

ме целува по устните влюбени.

Имах, теб... само дъх разстояние.

Повтаряемост странна... до втръсване.

Тъжни роли... и доза признание,

тихо, тихо прошепващо: "Късно е!"

 Луната  оскверни последните дихания
                породени от твоето докосване... и в мен
                    се пробуди непреодолимото желание
                         да забия нокти в теб преди да си тръгнеш.
 Оставих за спомен нещо от себе си.
       Нещо, което никога не ще забравиш!

Последната въздишка е най-тиха, последната сълза - най-истинска.
Сбогуването...
               е като целувката, My all... 
                                          Просто миг...





Безброй са минутите "липса" от снощи, My love...
I... can't breathe easy... 

 

"There's a story... a legend, about a bird that sings just once in its life. From the moment it leaves its nest, it searches for a thorn tree... and never rests until it's found one. And then it sings... more sweetly than any other creature on the face of the earth. And singing, it impales itself on the longest, sharpest thorn. But, as it dies, it rises above its own agony, to outsing the lark and the nightingale. The thorn bird pays its life for just one song, but the whole world stills to listen, and God in his heaven smiles."