09 декември 2008





Дори не помня твоите очи,

които ме изпиваха до нямане.

Не помня нито ласките, нито целувките,

оставящи белезите си по мен.

Забравих за разтърсващите оргазми,

спиращи дъха ми... за настръхващите мигове

и влагата от вино по гърдите ми,

за всяка всеотдайна секунда,

изписваща по тялото ти: ”Обичам те”.

Забравих устните ти, аромата,

безкрайната ти ненаситност,

проникваща дълбоко в мен.

Забравих недосънуваните сънища

и веченото ти присъствие в тях като сянка.

Забравих как съм жадувала до премала

преплетените ни тела в онази

безкрайно тихата стая...

 

Дори не помня как те открих,

дори не помня как успях да те имам...

Разпръснах те на толкова малки частици покрай себе си

и сега стъпвайки по тях...   усещам как се забиват до кръв, напомняйки ми,

че не трябва да (......) повече!

 

Всъщност, не съм те забравила, нали?

И никога няма да мога...!

 

За това, което ми дари и... което отне.

За това, което пося... и аз изтръгнах от себе си... (!)




3 коментара:

dennis каза...

ако беше забравила, нямаше да напишеш ;)
този стих плаче за пренаписване в рима...хайде, направи го, за да не се включвам аз ;P

Nezabravima каза...

Точно този... ще си остане без рима!
А, след като държиш за пренаписване - започвай!;):):)

the heart of the fire каза...

емоцията ... чувството... те са важните тук ...