27 януари 2009

Отново... по дяволите


Пресъхнаха сълзите, а пък жаждата,

достигна бързо дигите на гърлото.

Души ме със конци, но са копринени,

въздъхнал спомен, тежък като виното.

Сърцето ми потупва с недостатъчност,

на пролет ще му стъкна дълъг помен.

Дъха познавам, на онази... Болката,

продаде ми я, този тук, бездомния.

Прилича ми на някого, по дяволите.

Езикът му по-змийски и от моят е.

Сега си спомням... дълго го обичах,

с пребито до безчувственост безволие.

В онези нощи, галих я – надеждата,

направих я по-тънка от илюзия.

Крадях от онзи пламък във очите му,

напомнящи ми луди пълнолуния.

Изронвах всички пътища от стъпките,

които ме сближаваха със него.

С въздишки изтезавахме телата си,

нехаещи за краденото време.

А после си отиваше по съмнало

... навярно не умеех да обичам.

По тихата ми кожа бе изписано,

че трябва от сега... да го отричам.

Стоеше там на прага... като минало,

което за последно бях целунала.

Студените ми устни недолюбени,

така не промълвиха... за сбогуване.

12 януари 2009

Отсъствие


Така завърши... както и започна...
запалвайки цигара, си припомням
за всичките преглътнати въздишки,
които се опитвам да прогоня.
Треперещи са пръстите, студени
и всяка дума мъчна... като писък.
Отчаяно опитвам да запълня
с мълчанието дългия си списък.
И няма как сега да съм безтебна,
записах всичко, що ми е  горчало.
За миг разколебах се... като вяра,
наложи се да почна... отначало.
А твоето отсъствие не пали
камината в студената ми къща.
Ръцете ти отново не ме галят
и тази тишина така е същата.
За болката дори не споменавам,
защото много бледо е мастилото.
Усещам я секундно и пропадам
във зейналата паст на мойто минало.
Сега не ставам вече за обичане,
предложила съм само голотата си.
Банална като стих съм... след прочитане
и любя неуморно самотата си...

09 януари 2009

Fairy-tale


Тук забравих за моето детство -

като малко изхвърлено камъче,

по брега с водорасли извезан,

се изгуби сред спомени пясъчни.

Тук удавих и своята вяра -

във безкрая на сините ириси.

Тук, на морския бряг, се сбогувах

с добротата, човешкото... себе си.

Тук отлитнах от своята болка -

като гларус в небетата пусти.

Беше алчна, до дъно изпи ме

с ненаситните палещи устни.

Тук оставаше моята обич,

с неизменната крива  усмивка.

Невъзможна, ехидна и сляпа.

(Fairy-tale) за самотна принцеса.

Тук забравих за пулса на времето.

Безпосочните стъпки се гонят...

Светлините приличат на изгреви

... и умират в пастта на прибоя.


08 януари 2009

...


Идея нямаш как ми писна вече

да спя като бездомна пред вратата ти.

Шпионката ме гледа и пелтечи:

(намигвайки ми) – само за приятели.

Така ми е студено, а звездите

са само отражение в таваните.

Почувствах как сърцето ми тактува

забравените спомени.  Проклятие!

Звъня отново. Боже, този звук...

разсича тишината със секира.

Панелен блок и само две врати;

една към теб, а другата ме спира.

И тази вечер асансьорът спи,

а крушката усмихва се дискретно.

Луната се прозя и се зави,

нощта заспа, прошепвайки ми нещо.

А ти, Любов, така и не дойде...

По дяволите, толкова си сляпа!

Отивам си, защото спазвам ред.

Сега е време... друг да те почака.


07 януари 2009

Freedom...


    • Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека. Казвам ти го, Санчо, защото ти видя пиршествата и изобилието, на които се радвахме в замъка, който преди малко напуснахме. Е добре, сред онези вкусни ястия и ледени напитки на мене ми се струваше, че се измъчвам от глад, защото не им се наслаждавах свободно, както бих им се наслаждавал, ако те бяха мои. Задълженията да се отплатиш за направените ти благодеяния и милости са вериги, които пречат на духа да бъде свободен.“ — Мигел Сервантес, (Дон Кихот)

      „Свободата, Санчо, е на върха на копието.“!

      Кога се чувстваме свободни?

      „Само глупаците считат своеволието за свобода.“ — Тацит

      Четох някъде, че:

       Философията на свободата се основава върху принципа на личната неприкосновеност. Ти притежаваш своя собствен живот. Да се отрича това, означава, че някой друг човек има по-големи права върху твоя живот от теб самия. Никой друг човек или група хора, не могат да притежават твоя живот; нито пък ти можеш притежаваш живота на други хора. 

      Кога свободата е наистина желана и чувстваме ли се щастливи - свободни?!?

      Свободата и Любовта. Съвместими ли са? ;) Къде остава личната свобода когато обичаме и сме обичани?

       Чувала съм и това: Любов=Свобода!  - Пълен абсурд! :)

      Но нека погледнем и друга гледна точка: "Две неща ми трябват на земята, това са любовта и свободата.

                                           Живота бих пожертвал за любов, но любовта да дам за свободата

                 съм готов!"

                                                        Петьофи 

      Дали и ние самите не мислим така... понякога... само понякога, крещейки: "Освободи ме от свободата ми!":):)