24 февруари 2009

Направих го


Поиска да отнемеш свободата ми.

(Летя високо, няма да ме стигнеш).

Прицели се куршумено в душата ми,

но егото попречи ти... да видиш,

че след летежа, толкова съм земна,

че само с теб в калта се приземявам.

Че чувствена съм, мила и копнежна

и моля се, когато си признавам.

Издебвах те зад ъгъла, нарочно.

Тогава ми се случваше наужким.

Дълбаех от очите си прогнози

за нещо, дето няма да се случи.

И бързо те погубвах, за да нямам

от болката, с която заклеймяваш.

Пречупвах всички мислени различия,

които се опита да втълпяваш.

Нахлуваше във моето съзнание.

Намери си и място... да останеш.

Прекъсна всички нежни очертания.

Съня ми се поблазни да откраднеш.

Тогава се опитах да си взема

остатъка... от моето обичане.

Не го познах... реших да го убия.

Направих го... с единствено отсичане.

23 февруари 2009

Частица в мен

Поискаш ли да тръгнеш... направи го.

Две крачки са до входната врата.

Безмислено е, зная... и боли ме,

пред прага сме на някога-сега.

Кога ли бяхме цяло за последно?

Не помня вече... Всичко е било.

Разчупихме на хиляди парчета

и малкото, събрано във едно.

Животът ни, подреждан като пъзел

с фрагменти от сладникава тъга,

така и не сглобихме във картина,

лепихме и отлепвахме... с лъжа.


Сълзите си във дланите ще скрия.

След слънчев ден отчайващо вали.

И после трябва... трябва да открия

частица в мен, която... Ти не си.


21 февруари 2009

Простих...


Свободна съм! Разбираш ли? Свободна!

Не ме поглеждай с тези дълбини.

По-сини са, по-сини от морета.

Удавих се отдавна в тях, мълчи!

Не те виня, не търся оправдание.

Ще секна като дъх и ще ти липсвам.

Със времето ще губя очертания,

защото знам - така било е писано.

Заспивах дълго с твоето: "Понякога."

И твоите отсъствия броих.

Щастлива съм, усмихвам се на хората.

Обичам пак... защото ти простих!

19 февруари 2009

"... умирала последна"


Дъждовните небета тихо кихат

над малките облещени прозорци.

Премръзнала е къщата, накашля

във шепа... и протяга я за още

надежда – “че умирала последна”,

че някой, нявга, прагa ще прекрачи.

Коминът глътна лунните си нощи

и дави се, додето дойде здрачът.

Оградата потъваше до лакти

в пръстта до коленичилите зидове;

съвсем осакатя, дори прегърбена,

подпираше врата с лице озъбено.

Сега домът е мъка... и е болка,

очите му отдавна са изстинали

от спомените, тичащи по стъпките

на не една история... и минало.


17 февруари 2009

Пословично


Ще поспра на ръба на съня ти.

После бавно от теб ще си тръгна.

(Много давах, сега ще изпрося)

малко вяра и смисъл... да бъда.

Не потърсих поредната прошка.

(Аз съм силната - аз ще прощавам).

Казах "Сбогом", а искам те още...

(но очите не виждат... забравят).

И оставам във твоите мисли,

ще ти бъда достатъчна толкова.

(Сол се слага, но как ли се вади)

от сълзите изплакали болката.

Писах приказка, не мелодрама

с кратък увод... (финала го помня).

(Късо свети пробито кандило).

Дълго пазим във себе си... спомена.


16 февруари 2009

Still...

 История, приключила с "The end".

Безбройни стихоплетства - "..." години.

Today, tomorrow...  глупав словоред.

А аз и ти... бледнеещи от взиране.

E-mail-и, пренаписани слова,

треперещи въздишки по чаршафите.

След утре... ще съм още по-сама,

а ти по-чужд, завършващ като приказка.

И после... нищо, само капка липса,

отекваща на листа... като лудост.

Сега ще пренапиша... настоящето,

но никога не ще ти бъда минало.

Нали ти казах... вече не боли.

"So many years,
since I've seen your face...
And now in my heart
there's an empty space
Where you... used to be."





 

14 февруари 2009

ЩЕ...


Ще те срещна след време във спомена,

просълзяващ отново в очите ми.

Ще си мой, ще съм твоя... в отронена

оправдана минута след дните ни.

Ще събудим заспалото щастие

със усмихнати късове минало.

Без значение колко сме давали,

или колко до болка е взимано.

Ще танцувам със теб в тези сънища,

ще притисна сърцето си в твоето.

Ще крещя, че си мой до засищане.

Ще се боря със нокти за своето.

Ще те имам сега, после късно е.

Любовта ти на глътки ще пия.

Ще събличам безброй пъти тялото,

във екстаз срещулунно ще вия.

Тихо, тихо ще дебна въздишките.

Всеки звук ще ценя талисманно.

Под клепачите тежки, замислени,

ще приспя съвеста си... измамно.

Ще се будим с целувки тиктакащи.

Мълчаливо ще гоним забравата.

Във секундите, трепетно чакащи,

ще си бъдем достатъчни... Двамата.



  


За да съчетаете двата празника в едно, ви пожелавам винаги да сте пияни от любов! :):):)

 

09 февруари 2009

"стихо..." до никого


Достойна увертюра - цял шамар.

За малко беше цялата да пламна.

За миг си пожелах... да съм добра,

но след това с достойнство... да те смажа.

От купища поети бе един,

от който да не ми се доповръща.

Различен (като курвата без грим),

при който често, въпреки... се връщах.

След думите...

                      си – той, а аз съм – тя.

(Прегръщал си змия, за да те хапе.)

И няма вече: Как, Защо, Кога...

(Човек съм и причина, за да знача.)

Сега затварям тези две очи.

Вменявам си, че няма да те има.

Отворя ли ги – Ти не ще си Ти.

(Поантата е глупава... без рима!)

03 февруари 2009

Не знаех...


Ти, може би си същият... Такъв,

какъвто те запомниха очите ми.

Със мирис на история... и дъжд.

Единственият, вкусил от сълзите ми.

От устните ти капеше - любов.

Усмихваше се, свъсил леко вежди.

“Обичам те” - прошепваше, (досущ),

приличащ ми на болка, за отглеждане.

Тогава се изгубих в теб... нали?

(Самият Дявол не е тъй измамен.)

Не знаех, че така ще закрещи - 

мастилото, когато те прежаля.

В очите ми надбягват се луни,

преди дъхът ми бавно да застине.

Притискам те отляво... Tи мълчи.

Убивам те със думи... за да мине.