19 февруари 2009

"... умирала последна"


Дъждовните небета тихо кихат

над малките облещени прозорци.

Премръзнала е къщата, накашля

във шепа... и протяга я за още

надежда – “че умирала последна”,

че някой, нявга, прагa ще прекрачи.

Коминът глътна лунните си нощи

и дави се, додето дойде здрачът.

Оградата потъваше до лакти

в пръстта до коленичилите зидове;

съвсем осакатя, дори прегърбена,

подпираше врата с лице озъбено.

Сега домът е мъка... и е болка,

очите му отдавна са изстинали

от спомените, тичащи по стъпките

на не една история... и минало.


4 коментара:

morrt каза...

"Домът е там, където е сърцето."
Но сал едно сърце не стига да го стопли.
Той иска смях, сълзи, любов и малко грижи -
душа му трябва, за да бъде твоят.

Nezabravima каза...

Не ти прости Поезията и този път!
Хареса ми... :):):)

jivavoda каза...

и аз имам такъв дом Незабравима. На Варна не съм се прибирала цяло хилядолетие. липсва ми жестоко а и аз му липсвам сигурно. Дано Бог ни събере скоро.

Nezabravima каза...

Нека твоето желание, е мое - пожелание!:)