20 март 2009

Кожа и Небе

"Кожа и Небе" -  това беше последната постановка, която гледах наскоро във Варна.
Пиесата е на Димитър Динев, носител на "Аскеер", за съвременна българска драматургия.
Желанието беше голямо, очакванията още по-големи.
За да се хареса подобно представяне от само (3) трима актьори, се изисква голямо актьорско майсторство.
За съжаление, Параскева Джукелова отсъстваше и бе замненена от друга актриса. Най-силно присъствие на сцената имаше Асен Блатечки. (в което не съм се и съмнявала) :)
Цялата история е далеч от мелодрамата. 
Несъвършено-съвършена по себе си, пиесата си заслужава!



 "Той и Тя - изтерзани от живота и в същото време вкопчени до болка в него. Тя ограбва мъртвите войници. Той е войник без началници. Тя мечтае да проси на Запад, той може да види рая само в огледало, защото
 небесните ангели са татуирани на задника му. И двамата вярват, че мъртвите са по-добри от живите. Но и двамата се влюбват. В свят, където миналото е болка, настоящето е безнадежност, а бъдещето – мечти, които не стигат далеч и в които не можеш да повярваш, те заедно успяват да спрат времето и да накарат два ангела да трептят."







1001 нощи... (Любовта, която е само в приказките, или...)

 "Казват, че навремето, в една далечна страна живеел владетелят,

 Шах-Шахрияр. Властвал над 

всичко, дори и над природата.  Бил толкова

 влиятелен, че решил да не вярва на жените. Всяка нощ се взирал в непрогледната тъмнина и прошепвал: “Приятелю, не вярвай на жените! Подминавай ги с усмивка!

Шах-Шахрияр, който до безкрайност се съмнявал със верността на жените, всяка нощ взимал при себе си едно младо момиче, а на

 сутринта заповядвал да му отрежат главата. Един ден, избрал красивата Шехерезада – дъщерята на везира. Всяка нощ, тя му разказвала по една приказка, а шахът, омагьосан от думите и, не могъл да се раздели с нея. И най-сетне потънал в нейните черни очи. От устата на Шехерезада се сипели бисери, а шахът не можел да се насити на нейните приказки. Така в омая, отминали 1001 нощи. И Шах-Шахрияр казал: “Ех, Шехерезада, влюбих се в теб, от мига в който те видях! Ще се омъжиш ли за мен?

Тя се съгласила... и те се оженили. Родили им се три деца и били щастливи до края на дните си!

Ако  заради любовта съм изминал пътя до края, какво мога да сторя ако се покоря на моята любима? Болката ще ме погуби.

Мъко моя! Останаха ми само безутешните сълзи и дълбоката печал.

Любима, далеч си от моите очи, но кажи ми, не остави ли следа у теб нашата любов?

 

Човек първо вярва в себе си – после прави крачка.

 Да можеш да говориш, а да трябва да мълчиш.

Мъка е да имаш приятел, а да не можеш да изплачеш болката си.

Сърцето ми е изпълнено с любов, но любимата ми дори не ме поглежда, защото нараних душата и.

Не знаех какво е копнеж – научих го от нея.

Не знаех какво е любов – научих го от нея.

 

В един миг проблесна светкавицата на щастието, но след това настана дълга нощ – по-черна от всякога.

Ето така се промени сладкото питие, което ми даде да изпия. Спокойствието на сърцето ми остана надалече. Преди неизбежната среща с любимата, най-напред умря душата ми. Душата ми умря!

В някогашното царство на щастието, сега владее самотата.

 Не се поддавай на внушенията на ревността, защото казаните от ревност думи разрушават любовта. Помисли, сътворил ли е по-хубава картина Бог от тази на двама влюбени, които лежат прегърнати. Погледни ги. Какво щастие излъчват един до друг. Но никога не забравяй, ревността винаги е нащрек и дебне. Щом види, че две сърца пламенно са се обвързали, прави всичко, за да ги вледени!

Клепачите ти са като две листенца. Усмивката ти е като зората. Изящните ти устни са прекрасни и искрят като два рубина. Под дрехите, тялото ти ухае като райските градини. Миглите ти са толкова изящни, а погледът ти, е така пронизващ. В твоите очи, които карат дори нощта да ревнува, пламти моята любов.

Косата ти е толкова черна, че когато ме докосне, винаги се питам дали това не е нощта, дошла да поздрави нашата любов.

Любов моя, нощта е създадена, за да ти засвидетелства почитта си, а златните лъчи на слънцето, за да осветяват нашата любов.

 Душата ми е обвита в мрак.  Мъката от раздялата става все по-дълбока – като бездна. Сълзите ми капят от клепчите. Безсънието стана спътник на моята печал.

Ей, щастие, изглежда си се заклело да бъдеш завинаги мой враг. Тогава как ще опазя тайната на мята душа? Аз не владея изкувството на тайните на сърцето.

Ей, нощ, ти добре познаваш моята любима. Върви при нея, в безмълвието на часовете – при нея върви и кажи: - Шехерезада, събуди се. Розата на щастието няма да рзцъфне докато спиш!

 -Дойдох, да ти кажа, че аз съм строгият... със каменно сърце. Съжалявам, че забравих какво си преживяла. Нямах право да забравям, с каква любов и нежност трепти сърцето ти. Ако можех да взема назад всички обиди, които ти наговорих...

... Не мога без теб! Без теб земята не се върти! Слънцето не изгрява!

Всяка наша раздяла ме учи на едно:  –Не мога да живея без теб! Не мога!"

 

04 март 2009

Думи


Мастилените думи изпод пръстите
отново избледняват неизречени.
(Умират бавно... бързо бяха писани,)
в очите отразени... непрочетени.
Разстрелват във сърцето... като в нищото...
Отеква гръм... и бързо се стаява.
Един живот оставен е по листите,
една любов... която се стопява.
Въздиша всяка дума след умората,
безспирно да кълне... и да прощава.
След черно-бяла тишина... прелистена,
огромна болка... винаги остава.