04 март 2009

Думи


Мастилените думи изпод пръстите
отново избледняват неизречени.
(Умират бавно... бързо бяха писани,)
в очите отразени... непрочетени.
Разстрелват във сърцето... като в нищото...
Отеква гръм... и бързо се стаява.
Един живот оставен е по листите,
една любов... която се стопява.
Въздиша всяка дума след умората,
безспирно да кълне... и да прощава.
След черно-бяла тишина... прелистена,
огромна болка... винаги остава.


1 коментар:

jivavoda каза...

безспирно да кълне и да прощава...

ето това е душата - объркана от чувства и очаквания. как да не я обичаш и как да не си оптимист като е толкова нежно и уязвимо нещо? ела