31 май 2009

... като минало


Не знам дали сте лягали на синор,

до прясно изорана черна нива.

Болезнен ден се раждал... първороден

и тихичко угасвал... като минало.

Тогава тъжно песните отеквали

със пламенния ритъм на дедите,

притихвали в дървета обезлистени

под слънцето горещо... като пита.

Не знам дали сте виждали по видело

моми, в ръце със сърп и паламарка,

житата в ритуалност се строявали,

южнякът с почит свалял си калпака.

А вечер се загръщали в забрадките,

грижовно избродирани със призраци.

Затъвали в пръстта... молитви шепнели

над празните гробове на войниците.

Разкъсаната земна гръд проплаквала.

Земята, във която са се вричали.

И не един кълнял се... и повярвал е,

че тяхна е...

А толкова е ничия.


6 коментара:

Ружена каза...

Невероятен стих!С усещането за старата България и с обичта ни към земята ни, и наша и ничия...
Поздрав!*

Nezabravima каза...

:) Благодаря!

Иван Христов каза...

Интересно и до болка познато!
Аз съм роден на село и отгледан на нивата. Имам съвсем живи спомени от сърповете, паламарките, белите забрадки на жътварките(най-вече жени жънеха). Още звучат в съзнанието ми протяжните жътварски песни и спомена за разгорещени потни и зачервени лица, пиещи вода от чучура на бъклицата на големи жадни глътки. Потта се стича на вадички и се губи някъде в женската пазва.
А слънцето така жарко пече... Но се казваше: "Ден година храни, хляб се пече". И когато седнат под някое дърво на сянка, за обяд и някой изтърве залък хляб на земята, бързо го взема, изтупва го, целува и казва:"Прости ми Боже". Никой не е по-голям от хляба!
Поздравления, за така реалистичната картина, която сте описала!
Бъдете здрава!

Nezabravima каза...

Благодаря за изчерпателния коментар, Иван!:)

MANOELA каза...

Прекрасно! Поклон!

MANOELA каза...

Красиво и истинско!!!