22 юли 2009

... някога


Тази нощ бе последна... Нали?

Тихо скрих любовта под чаршафите.

Беше мой. Не, по-скоро бе чужд.

Огледалният лик на омразата.

Пожела да си тръгнеш... а аз,

не успях да ти кажа за липсата.

Ослепяваш от болка... крещиш.

После близка ти става... и свиква се.

Тази нощ бе последна... Нали?

За последно те любих. По дяволите!

Бях различна, а ти – непознат.

(Боже, как ненавиждам раздялата.)

Свих пестници, издайни сълзи

пропълзяха... (змии полудели)

“Тръгвай, моля те!” – шепнех. ”Върви!”

(Има щастие... само за смелите.)

Тази нощ бе последна... Дали?

Из под вежди сега се усмихваме.

Все така ни боли... Ще боли.

И безкрайно, Любов... ще си липсваме!


05 юли 2009

Последният ми свят


Може би, когато съм до там,

там където времето ми свършва,

ти ще си последният ми свят,

(в мислите си) който ще потърся.

В дирите на плахите слова,

шепнати с напуканите устни.

В ласките - градили любовта,

даже в неизказаните мисли...

В облика на някоя сълза,

тайничко родила се в очите,

в болката... безумната тъга,

в пръстите заровени в косите.

С думи ще рисувам този дом,

в който ще те съхраня за малко,

с мисъл да е мой... и твой подслон.

В него ще съм майка, ти пък – татко.

Там ще бъде този шарен свят -

малка стая, с маса за двамина.

Всичките трохи... ще бъдат хляб.

Лампата горяща – за камина.

Дните ни ще бъдат като сол,

вечерите бели... като вопли.

Слънцето – търкулната луна

в пазвите ни тихо ще ни топли.


В утрото... със яростна тъга,

споменът ще гоня мълчаливо.

После тишина... и само дъжд...

Господи, нима не е красиво?

01 юли 2009

Морето...

Колкото повече гледам това фото, толкова повече се чудя, как ли бих се чувствала аз, ако ми подарят море в буркан? (ако живея далеч от него, разбира се) :) И когато видях светлинката в очите на едно, много скъпо за мен същество, разбрах какво всъщност си имаме
(в наличност)... и колко малко го ценим, като изключим моментите, в които излизаме на вечеря до морето и съзерцавайки го, въкликваме: "Мацки, мнооого сме богати... Погледнете колко е красиво... (сякаш го виждаме за пръв път) Живеем до него, все пак!"
В един момент осъзнаваме как времето минава, като дъжд, сякаш изпратен от някого, за да отмие спомените ни...
Един ден се събудих с внушението, че нещо ми липсва. (един от тези дни - отдадени на празнотата... каква ли е тя, един Бог знае... аз вече не смея да питам :))
Първата мисъл беше... морето.
Времето се мръщеше даже и на себе си, но аз не правя асоциации - море - слънце, така че, есенните листа, все още напомнящи ми за изминалата зима, нямаше как да ме спрат.
Пътуването беше като миг. Ако кажа на някой, че два часа път покрай крайбрежието са много, сигурно ще изкапе от смях...
Споделям моменти, които са незабравими за мен...:)