01 юли 2009

Морето...

Колкото повече гледам това фото, толкова повече се чудя, как ли бих се чувствала аз, ако ми подарят море в буркан? (ако живея далеч от него, разбира се) :) И когато видях светлинката в очите на едно, много скъпо за мен същество, разбрах какво всъщност си имаме
(в наличност)... и колко малко го ценим, като изключим моментите, в които излизаме на вечеря до морето и съзерцавайки го, въкликваме: "Мацки, мнооого сме богати... Погледнете колко е красиво... (сякаш го виждаме за пръв път) Живеем до него, все пак!"
В един момент осъзнаваме как времето минава, като дъжд, сякаш изпратен от някого, за да отмие спомените ни...
Един ден се събудих с внушението, че нещо ми липсва. (един от тези дни - отдадени на празнотата... каква ли е тя, един Бог знае... аз вече не смея да питам :))
Първата мисъл беше... морето.
Времето се мръщеше даже и на себе си, но аз не правя асоциации - море - слънце, така че, есенните листа, все още напомнящи ми за изминалата зима, нямаше как да ме спрат.
Пътуването беше като миг. Ако кажа на някой, че два часа път покрай крайбрежието са много, сигурно ще изкапе от смях...
Споделям моменти, които са незабравими за мен...:)

3 коментара:

morrt каза...

Голяма слабост ми е морето и на мен.

Agaq каза...

Морето на длан - нечовешко красиво е!

Nezabravima каза...

:) Влюбваш се и никога не го разлюбваш!:)