05 юли 2009

Последният ми свят


Може би, когато съм до там,

там където времето ми свършва,

ти ще си последният ми свят,

(в мислите си) който ще потърся.

В дирите на плахите слова,

шепнати с напуканите устни.

В ласките - градили любовта,

даже в неизказаните мисли...

В облика на някоя сълза,

тайничко родила се в очите,

в болката... безумната тъга,

в пръстите заровени в косите.

С думи ще рисувам този дом,

в който ще те съхраня за малко,

с мисъл да е мой... и твой подслон.

В него ще съм майка, ти пък – татко.

Там ще бъде този шарен свят -

малка стая, с маса за двамина.

Всичките трохи... ще бъдат хляб.

Лампата горяща – за камина.

Дните ни ще бъдат като сол,

вечерите бели... като вопли.

Слънцето – търкулната луна

в пазвите ни тихо ще ни топли.


В утрото... със яростна тъга,

споменът ще гоня мълчаливо.

После тишина... и само дъжд...

Господи, нима не е красиво?

2 коментара:

Bla каза...

Ех, поезията... закъде сме без нея. :)

Nezabravima каза...

За никъде...;)