14 септември 2009

Цяла вечност

“Не вярваше във мен, а аз във теб

ковях изкусно своя пунктуация -

мастилена... за твоето сърце,

което заслужава ампутация.”




И бавно ще си тръгне любовта,

след думи, изкълвани изпод пръстите.

Свободна като блудница – умря,

безкрайно репетирайки възкръсване.

След време ще се учим да летим

със кривите криле към свободата си,

а споменът - облизвайки с език

душите ни - ще хълца от преяждане.

И ние послеписно ще заспим –

два профила, мечтаещи прегръщане.

Сълзите ни ще станат на море

по устните, целувани до втръсване.

Небето ще проплаче като гайда.

Лъжите ще запеят като Истини.

Светът ще се прегърби, а дъждът...

ще плаче пак самотен по комините.

Мигът ни ще избяга... като миг.

(Достатъчно обичахме... да мразим.)

Аз бързо ще си тръгна... Ти – напук.

Пред нас е цяла вечност – да забравим.


3 коментара:

Иван Христов каза...

Тъжничко!
Така ли умира любовта?...

Nezabravima каза...

Любовта съвсем не умира красиво!

MANOELA каза...

Всяка смърт е грозна, но най-грозната е тази на ЛЮБОВТА! Най-болезнена, най-мъчителна и най-опустошителна....
ПРОДЪЛЖАВАЙ ВСЕ ТАКА!