04 октомври 2009

Заключение

"“Къде си ти, не свети в твойта стая...” -

съвсем не бих стояла под прозореца ти.

Преди да пиша, слагам запетая,

а ти ще дочетеш след многоточието..."



Отново ще нареждам... по дифолт.

(Не чуваш ли? О, времето ти свърши?)

Три пъти да го режа, все е къс,

проклетият му спомен ме довършва.

Не ти ли пречи вечер да заспиш?

Аз нямам мира, вечно ми боботи.

Припомня ми за мигове добри,

за други – не съвсем дотолкоз лоши.

Нарича ме с прекрасни имена,

които даже ти не си изричал.

Почакай малко, виж, че заваля,

сега си гост, при него ще си зрител.

Ще видиш как се раждат чудеса

и после всичко бавно как умира.

Ще бъдеш в еуфория, негá...

ще чувстваш как сърцето бавно спира.

А после ще поискаш да заспиш...

и никога отново да се будиш,

защото любовта е като смърт...

(Не е ли? Ти намери с кой да спориш!)

Ще искаш да избягаш, да крещиш.

(А тя е любовта – да се прощава.)

Кому е нужна, след като е в стих?

Кому е нужна след като ранява?

Защо я търсим, след като боли?

Е, хайде стига всичко си отричал.

Сега си спомням... влюбен беше ти...

но не и в мен...

Ти мен не си обичал!

8 коментара:

Valkocompany каза...

Лошо заключение
Предполагам че е от дъждовното време
Утре слънцето пак ще се усмихне

Nezabravima каза...

И все пак е заключение.;)
Усмивки!:):):)

Bla каза...

Я по-ведро! :)

Nezabravima каза...

Я виж как се усмихвам.;):)

Bla каза...

А така! :)

Valkocompany каза...

Усмихваш се тъй като ти правя страхотен подарък - последният брой на Плейбой
http://myfunnyworlds.blogspot.com/2009_10_01_archive.html

Nezabravima каза...

Хеххе*, това списание не се ли купува предимно от мъже?;)

Краси каза...

Хубав стих! Май честичко се случва да проектираме у другия собсвената си представа за любов...