24 ноември 2009

... към нищото

Пътуваш днес към нищото, любими. На лодката веслата окъсяха.

Морето не е вече до колене... на дъното му няма почитатели.

Илюзията не е чудна приказка... и ти, прощавай, не, не си писател.

Днес думите са груби... по презумпция - левашко харакири за душата.


Не знам защо ти пиша, имах нужда от малко злободневно слово-блудство.

Ще млъкна изведнъж и ще изпсувам със чувството, че думите са средство,

а не причина, за да те достигна, откакто те напуснах... все те няма,

но свиквам, все по-рядко те сънувам... и липсата е някак си достатъчна.


Но, сигурна съм, първо те обичах... и бавно любовта изтля в омраза.

А след това не спрях - и пишех, пишех, все глупости, кому ли са потрябвали.

Ти можеш да останеш там - сред нищото, със Господ да си правите компания,

но стане ли ти скучно, навестявай ме, ще пийнем водка с лед - като приятели.


Навярно ще е нужна и поанта. Ще пиша с две ръце, за да я стигна.

Досаден беше този стих... навярно, чак времето припряно се изкиска.

Прощавам си поредното безвкусие, за теб да мисля, но ще го преглътна.

Дори не се съмнявам, че ти липсвам. Не се забравя лесно, че съм истинска!

17 ноември 2009

Камен Донев за народното творчество

Камен Донев - Превъзходно чувство за хумор, да не говорим за импровизациите, които прави. Безкрайно веселие и неописуем талант, който те кара да се смееш до полуда, както и да затаиш дъх пред това, което се случва пред теб. Моноспектакъл, в който този актьор е достатъчен, за всички чакали мигът, да го видят. Представлението е невероятна смесица от образи, кръшни хора, смешки и етюди. Емоцията е незабравима! Отдавна исках да гледам този спектакъл. Благодарна съм, че го направих.
(... М., благодаря за билета.;))

06 ноември 2009

Морето... 2


Разходка в края на лятото... Най-хубавото време... е лошото време,:) а безлюдния плаж навява самота и спокойствие. Никога няма да се нагледам на тази красота - Морето...





05 ноември 2009

Нещото, което...

"Да си дресьор на думи е интересно занимание. И много трудно. Намираш ги, хващаш ги от някъде - едни такива диви, рошави и започваш да ги учиш на разни работи - да означават нещо, да причиняват нещо, да милват, да болят..."

днес...

от гаснещите

стъпки

на нашата любов

душата ми се облива

с непоносимата

болка

на отчаяние

сърцето ми

заглъхва

след всяка

неразбрана дума

оставяща

сива пепел

след себе си

видях я с очите си

нея

ранената обич

която умря

отразена

в нашите

празни

очи

сега... без глас

да не събудя

тишината

се вкопчвам

в спомена

за нещо

отминало

и не намирам

в тъмното

вярната посока

помъчих се

с мисълта

породена

от разкъсващо

безсилие

с точност

да претегля

любов

и

невъзможност

аз знам кое надделя

а ти...?

01 ноември 2009

Следи


Луната сърповидно се изпъчи

над хълма, заприличал на гърбица.

Очите ми - дълбоки като стомни,

препълних със тъга... и не те виждах.

А колко късно всъщност е, за Бога,

за всичките изплакани пендари.

На теб, Любов, дарих ги... като лепта.

(така и не можах да те нахраня)

Отричането беше като бягство,

сърцето закуцука по-различно.

Ти беше там, пред мен, а не те чувствах

и всичко беше някак нелогично.

(Взривените целувки по телата

със устни – като нарове узрели.

Ръцете – жадно търсещи... следите –

пълзящи по гърдите зажаднели.)

Сега е болка, но от тази тихата,

която се забравя... и не струва

едничка от безбройните пендари,

които ти дарих... за да те върна.