01 ноември 2009

Следи


Луната сърповидно се изпъчи

над хълма, заприличал на гърбица.

Очите ми - дълбоки като стомни,

препълних със тъга... и не те виждах.

А колко късно всъщност е, за Бога,

за всичките изплакани пендари.

На теб, Любов, дарих ги... като лепта.

(така и не можах да те нахраня)

Отричането беше като бягство,

сърцето закуцука по-различно.

Ти беше там, пред мен, а не те чувствах

и всичко беше някак нелогично.

(Взривените целувки по телата

със устни – като нарове узрели.

Ръцете – жадно търсещи... следите –

пълзящи по гърдите зажаднели.)

Сега е болка, но от тази тихата,

която се забравя... и не струва

едничка от безбройните пендари,

които ти дарих... за да те върна.

2 коментара:

Valkocompany каза...

Ах тези пендари - 22 каратови изображения с лика на Франц Йосиф.

Nezabravima каза...

Такива ги плаче лирическата.;) Има вкус!;):)