24 февруари 2010

Пепелни сънища



а аз съм там - приседнала отляво.
Омръзна ми във теб да бъда влюбена,
да лъжа всеки ден, за да ти вярвам.
Плета мечти от пепелните сънища
и стъквам си омраза, за да мога,
дома ти да завърша с лунни зидове,
с небесен покрив и звезда–прозорец.
От днес до утре - всичко всичко ще е свършило.
Оградата прилича на бесило...
По двора куца онзи кестен - тромаво,
а слънцето на точка се е свило.
И всеки ден подритвам тишината си,
събирам в шепи твоите усмивки.
Живея, а умирам във душата ти –
самотна църква с кули четвъртинки.

17 февруари 2010

Докато спя...


Знаеш ли, че този цвят ти отива?

Прилича на небе, което се опитва да заплаче.

Светлината наподобява сълза в очите ти

и отразява искрите, които танцуват когато ме гледаш.

Наблюдавал си ме докато спя...

Какво ли те кара да будуваш?...

Безкрайността се напука като пустиня.

Отминалите часове истина изнасилихме... за един миг...

и ситните диханията секнаха като отрязани с най-прецизно

наточените думи.

Крещенето не помага,

а тишината е толкова кристална,

че можеш да видиш голотата ми през нея.

Любовта ми заприлича на блудница -

точно като мен. Какво ли правя тук?

Пресъхна душата ми.

Искам да събера времето, което имахме на топка

и да улуча гърба ти на тръгване...

Дали ще ми липсваш?...

15 февруари 2010

The one...



С времето ми заприлича на море, в което рибите живеят, а сякаш не могат да намерят своят дом. Вълните са толкова тихи, че ми липсва шумният прибой, а крясъкът на чайките притъпи всичките си гласни струни в търсене на онзи бряг, на който да приюти душата си...

Не крещя аз - ти шептиш, но толкова ярко, че ме заслепяваш с тишината си... Не сбъдването е болка... но толкова ароматна. (мускус, праскова и сатен...) Всяка нощ мечтая звездите, които свидетелствуваха над нас. Звуците оприличавам на джаз, водка... и още нещо...

Ще танцуваме, нали? (никога не сме го правили)

Обичам извивката на брадичката ти...

Нека те целуна...

10 февруари 2010

На... някого



Брутално беше да те засиля
към две случайни плоскости на взора ми.
От нечие безумство си измислен
и все така си ничий в кръгозорите.
Безпомощен удавник във окото
на калното море. (за кой ли път)
Недей унива, всичко е метафора,
поезията била - кръстопът,
за тези дето мислят, че я пишат
и любят се със всеки свой куплет.
Призванието не е за поетите.
Различно куца всеки мироглед.
Различни сме... и аз, и ти, и другите.
Понятията сричат и мълчат.
Но, някак си по-истински сме – силните.
И знаем колко думите болят.
От утре ще посричам и мълчанието,
което днес изричайки - крещя.
Ще пиша пак, глупако, за познанието...
Годините са живи... и мълвят,
за всеки стон, за всяко нямо ехо,
за онзи сляп с безкрайните молитви.
За дамата със смешни кавалери,
за всичкото платено и изпито.
За влюбените краткости, мъглите,
за боси стъпала в дъждовни локви.
За истинското – толкова е просто,
човешкото, което ни говори,
понякога... Защото и понякога,
го има... и се ражда във гърдите ни,
съвсем е недоносче, суче вятър
и люби неуморно суетите ни.
Но има ни - до крясък...! А перото ни,
пропише ли, не трябва да се моли.
Недей забравя първите си стихове.
А аз ще се опитам... да запомня!

06 февруари 2010

Сърцето ти...

На скъпата ми...


Защо крещиш, събуди и детето... и нашата врата не е от ляво.

Бутилката поне да бе изхвърлил, или пък да се бе прибрал по-рано.

Не ме докосвай! – чужди са ръцете ти, които в мен се впиват... до изгнило.

Какво ми се лигавиш? (стига псува) Поне да бе изтрил това червило.

Не си приличаш, виж се в огледалото, очите режат остро - като сърпове.

Сърцето ти замлъкна, стана ялово, а аз осъмнах тиха - като мъртвите.

Не е живот, а дяволско котило, стаило се в гърдите... Как ми идва

да псувам силно, та догде замръкне небето... и забравя твойто име.

Ще хвърля сол през рамото... на тръгване, ще сложа сенки, даже и червило.

И, дума без да кажа, ща замлъкна, завинаги... на себе си простила.

И дълго ще ме няма – като “Сбогом”. На Господ ще оставя за поминък –

едничък спомен, за едно Семейство... и дъх Любов в забравена бутилка.