06 февруари 2010

Сърцето ти...

На скъпата ми...


Защо крещиш, събуди и детето... и нашата врата не е от ляво.

Бутилката поне да бе изхвърлил, или пък да се бе прибрал по-рано.

Не ме докосвай! – чужди са ръцете ти, които в мен се впиват... до изгнило.

Какво ми се лигавиш? (стига псува) Поне да бе изтрил това червило.

Не си приличаш, виж се в огледалото, очите режат остро - като сърпове.

Сърцето ти замлъкна, стана ялово, а аз осъмнах тиха - като мъртвите.

Не е живот, а дяволско котило, стаило се в гърдите... Как ми идва

да псувам силно, та догде замръкне небето... и забравя твойто име.

Ще хвърля сол през рамото... на тръгване, ще сложа сенки, даже и червило.

И, дума без да кажа, ща замлъкна, завинаги... на себе си простила.

И дълго ще ме няма – като “Сбогом”. На Господ ще оставя за поминък –

едничък спомен, за едно Семейство... и дъх Любов в забравена бутилка.


4 коментара:

Анонимен каза...

Силно! Хваща за гърлото!!
Крем!

Nezabravima каза...

Благодаря! (който и да си) :)

Agaq ~ Агая каза...

Имах проблем с логването, не е умишлено.
Здравей :)

Nezabravima каза...

Здравей! Радвам се да те видя тук.:)